Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Бесовщина, вандализъм и сатанизъм – това не е демокрация
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В последните дни преди изборите, изглежда, че случаите на вандализъм и откровени провокации към обществения ред и здравия разум ще зачестят. Групите за натиск ще продължат да търсят радикализиране на ситуацията и компрометиране на изборния процес. Това няма нищо общо с гражданския протест или критиката към управлението. Няма нищо общо и с демокрацията. Ефектът от тези действия ще бъде точно обратният – повече избиратели ще се разколебаят в избора си, а някои дори ще се откажат да участват в изборите.
През последните години по улиците на София се появяваха все по-често черни балони, последвани от инвалидни колички, а след тях и скелетът, който „гордо“ предвождаше т. нар. протестиращи. Въображението на сценаристите се развихри и те допълниха огньове, ковчег, кръст и бесилка. Когато и това не ги направи по-разпознаваеми, преминаха към някакви псевдосатанински жестове и ритуали. Тази политическа бесовщина продължи, насърчавана от различни страни, насочвайки се все по-конкретно към личността на премиера. Колкото по-грозни ставаха провокациите, толкова по-малко хора ги следваха, но това не попречи на последното ядро от т. нар. „протестиращи“ да продължат да се събират пред къщата на министър-председателя.
Не за първи път бивш свещеник, спрямо когото Българската православна църква се е разграничила, бива използван като „символна фигура на протеста“, но като че ли досега не сме имали примери за толкова неадекватно поведение. Дори и когато един подобен бивш свещеник, чиято политическа кариера не трая дълго, се обяви за екзорсист и започва да прогонва демони.
Но отвъд печалния връх на този айсберг, в хода на самата предизборна кампания онези, които уж се борят за доверието на гражданите, всъщност продължиха да се карат помежду си. Нямаше дори и опит за диалог с избирателите. Сред подчертано негативната кампания много по-отчетливо прозвучаха атаките и заклеймяването на опонента, отколкото малкото на брой смислени управленски идеи. Онези, които се обявиха за опоненти на управляващта коалиция и по-специално на ГЕРБ, всъщност казаха на избирателите, че те искат да застанат на мястото на най-голямата партия в България. Критиката към управлението преминава единствено и само през псланието, че „ние“ трябва да дойдем на власт. Всяка от тези формации ни казва, че ще направи това сама. Някои допълват, че другите трябва да се присъединят към тях. Но нищо подобно няма да се случи.
Всички разбират, че следващото управляващо мнозинство ще бъде формирано от коалиция. Никой няма да дойде самостоятелно на власт въпреки очевидното желание за това. Това са и очакванията на мнозинството от избирателите, а това означава, че трябва да се постигне съгласие около определени приоритети на управленска програма. Това означава преговори и постигане на компромис. Но никой в хода на кампанията не говори за това.
ГЕРБ се явява за първи път в коалиция на парламентарни избори след опита за сътрудничество със СДС на европейските и местни избори. Към тази коалиция се добавиха най-много подкрепящи я политически субекти. Преодоляването на политическата криза и изпитанията на Корона кризата доведоха до стабилизиране на подкрепата за ГЕРБ. Те успяха да обновят част от лицата в листите си и да изберат подходящ за такава партия профил на кампанията си. Партията е социален и политически факт, който за пореден път, изглежда, ще докаже мястото си в българската политика. Но въпросът за липсата на партньор, с който би могла да управлява, остава все така открит.
БСП настоява, че е била последователна опозиция. Да, но въпросът е каква беше политическата ефективност на тази опозиция. И как това, че си бил последователна и радикална опозиция, показва качествата ти да управляваш. Основната част от посланията на партията са за нов „държавен социализъм“, който би бил приемлив и за Живковия режим, да не говорим за перестройката. В политиката не е достатъчно само да заявяваш, че си против нещо, защото в съзнанието на избирателите няма да остане броят на внесените предложения, а това как депутатите на БСП месеци наред се криеха при регистрацията с надеждата да провалят поредното парламентарно заседание.
ДПС мобилизира в максимална степен структурите и избирателите си, но именно затова като че ли остана по-малко видима на национално ниво. Колкото повече мобилизира собствените си избиратели, толкова повече движението губи възможност да привлече други гласове. Общите послания за промяна в икономиката и политиката изглеждат толкова несъразмерни спрямо истинската предизборна технология на ДПС, че съчетаването им изглежда почти невъзможно.
ВМРО почти напълно успя да си присвои резултатите на коалицията „Обединени патриоти“ в рамките на изминалия мандат. Наред с темата за Република Северна Македония и противопоставянето срещу „джендъризма“ партията се опита да изгради един по-консервативен образ, привличайки дори движения като РОД чрез посланията си за ролята на детето в българското семейство. Значимият брой публично известни фигури, които включи в листите си, само допълва първоначално избрания образ на ново ядро на българския национализъм.
Все пак една от малкото истински интриги на тези избори е свързана с Патриотичната коалиция „Воля – НФСБ“. Това е играчът, който може да промени играта. Нарастването на подкрепата за коалицията в хода на кампанията бе неочакван ефект. Прагматизмът на посланията и водещите ѝ фигури я правят достатъчно разпознаваема. Ясно е, че ако тя успее да преодолее бариерата, мнозинството в следващото Народно събрание ще бъде факт, дори и това да не се харесва на някого.
„Да, България“ успя почти напълно да обезличи ДСБ в рамките на обединението „Демократична България“. Фокусирането върху фигурата на главния прокурор и реформата на съдебната власт силно дебалансира кампанията и посланията на ДБ. Макар и да се опитва да привлече на своя страна млади и образовани, проевропейски настроени избиратели, ДБ продължава да твърди, че ще постигне това, като търси и формира мнозинства около своите 12 точки. Готовността за взаимодействие с други политически сили остава все така неясна, както и потенциалът на коалицията да модернизира реално управлението на страната.
Сходни са и политическите заявки на ИТН. И те настояват другите да приемат техните основни точки от националния референдум. По подобие на ДПС те също се концентрираха само върху собствените си зрители, очаквайки, че ще ги превърнат в избиратели. Изразената между другото готовност за взаимодействие се ограничива само до ДБ и коалицията „Изправи се! Мутри, вън!“. Отвъд парламентарната аритметика това всъщност означава по-скоро отказ от политика и готовност за конюнктурна подкрепа на определени решения.
Коалицията ИСМВ продължи да говори срещу ГЕРБ и управлението, но все така не казва много на самите избиратели. Общите призиви за „смяна на системата“, разбирана като замяната на една партия с друга, много отдавна не мобилизират граждански ентусиазъм. Собственият профил и управленски капацитет на коалицията не беше представен, за сметка на търсенето на провокации и радикално противопоставяне. Очакванията за открити провокации към изборния процес са свързани най-вече с представителите на тази политическа формация.
Изглежда, че много от партийните лидери разчитат на достъп до публично финансиране, за да успеят да стабилизират формациите си в очакване на бързи предсрочни избори. Някои от тях ще успеят да постигнат поне първата от двете цели. Но това засяга в незначителна степен българските граждани и техните очаквания. А именно те ще определят както състава на следващото Народно събрание, така и профила на бъдещото управление.
